Слънце — малко, цветя — малко

Чуйте, хора драги —

ада ви е малко... Кога

ще ви стигне вече

туй имане, що имате?

Човече, човече!...

Пролетта кръвта не спря, тя

не дойде с покоя.

Тежко... А като помислиш

тъй било и в Троя,

и ще бъде...

Хайдамаците колят и пируват.

Дето минат те — земята

в черни кърви плува.

Железняк си син намери —

един в Украина.

Не е р?ден, но цял в него:

дето двама минат —

Максим коли, а Ярема

не коли — пирува:

с нож в ръката, на пожара

денува, нощува.

Не помилва, не прощава —

отплаща богато

на ляхите за ктитора

и за дъщерята,

за Оксана... И изтръпва,

спомнил си Оксана...».

Максим вика: «Удри, сине,

доде не настанат

дни щастливи.»

И пируваха — ляхите те биха,

дор от Киев, та до Уман

не ги изтребиха...

Като облак хайдамаците

Уман обкръжиха

в полунощ, а призори

втурнаха се лихо

и ревнаха: «Бийте, братя,

ляхите отново!»

Полетяха по пазара

в ужас narodowi;

побягнаха сакатите

и децата клети.

Стон и вопли. На пазара —

сякаш сред морето

кърваво — стоеше Гонта

с Железняк — грамаден —

и викаха: «Добре, деца!

Така им се пада!»

Но ей — хайдамаци водят

заедно с прелата

две дечица... «Гонта, Гонта!

Ето ти децата.

Колиш нас — и тях убий ги:

те са католици.

Какво чакаш? Заколи ги,

доде са дечица,

че пораснат ли — самички

врата ще ти свият...

«Убийте песа! Кутретата

аз сам ще убия.

Сбирай хората. Кажете,

католици ли сте?»

«Католици, тато... мама...

«Господи пречисти!

Трайте, трайте! И сам зная...

Народът събра се.

«Мойте деца... католици...»

Гонта викна властно:

«За да няма разни думи...

и раздори разни...

Клетва дадох аз да бия

всички католици.

Деца мои, деца мои!

Защо сте дечица?

Защо ляхи не трепете?...»

«Ще ги трепем!» «Клети!

Няма, няма!... Вашта майка...

Нека е проклета

тая мръсна католичка,

що ви е родила,

що не ви е удавила,

не ви е убила —

поне щяхте да умрете

тогаз православни...

А сега... Дечица мои...

Какво да ви правя?

Целунете ме, дечица —

не аз ви убивам,

а клетвата.» — Вдигна ножа

и — кръвта изстива —

паднаха във кръв децата...

«Тато! — прошептяха. —

Тато... ние не сме ляхи!

Ний...» — и замълчаха.

«Да ги погребем?» «Не бива!

Те са католици.

Синове, дечица мои!

Защо сте дечица?

Защо ляхи не сте били,

що не сте убили

таз проклета католичка,

що ви е родила?...

Хайде, брате!»

И тръгнаха с

Максим по пазара,

и викаха: «Бийте, деца,

враговете стари.»

И биеха: огън буен

цял Уман обхвана.

Ни в палати, нито в черкви

жив човек остана.

Толкоз кръв не е попила

никъде земята!

Базилиан школа, дето

учеха децата,

Гонта сам руши и вика:

«Ти пои с отрова

моите деца невръстни!

В мръсната утроба

на добро не ги научи!

Бутайте стените!»

Хайдамаците стените

бутаха сърдити,

разбиваха о скалите

ксендзовете стари,

учениците зариха

живи във бунара.

До късно тук ляхи те бесиха, клаха.

Човек не остана. А Гонта крещи:

«Ей, човекоядци! Излезте! Вземаха

децата ми мръсните папски души...

Деца мои мили, къде сте се скрили?

Тежко ми! ... О, кърви от ляхските жили

аз искам да пия, да текне кръвта —

да видя как ляхските кърви чернеят.

Защо не повее ветрец от степта

и ляхи презрени към мен не навее?

Не мога да плача! Праведни звездици,

зад облак се скрийте... Нещастен баща...

погубих — о Боже — аз свойте дечица...