гуляйте, момчета!»

Те пируват, а покрай тях

адът пламенее,

сред пожара, на гредите,

страшно се люлеят

труповете пански... Рухват

заедно с гредите...

«Пийте, деца! Със такива

панове честити

може пак ний да се срещнем!» —

Железняк наш казва

и в един дъх чашата си

мигом той опразва.

«За телата ви проклети,

за душите гнили —

пак ще пия! Пийте, деца,

пий ти, Гонта мили!

Вечно ние с теб ще бъдем

заедно другари.

А къде е Влаха? Хайде,

засвири, кобзарю —

но не песен за дедите,

а за нас — и ние

не признаваме тъгата»

и ний ляхи бием.

Весела изкарай, старче —

за оная мила,

млада, весела вдовица

и как тя тъжила...»

Кобзарят свири и припява:

«От село до село —

музика, целувки:

че яйца продадох аз,

купих си обувки.

От село до село

ще танцувам кръшно:

нямам крава, нямам вол —

една само къща.

Аз ще дам, ще продам

на кума и нея,

във барака край плета

аз ще си живея,

ще продавам вино там,

ще прекарвам, клета,

до зори в пир, игри

с младите момчета.

Ой, дечица, гълъбчета,

вий не се сърдете,

ами вижте как танцува

майка ви напета.

Вас — в школо, на чуждо аз

гръб ще свивам от зори,

но червените ботушки

аз ще скъсам от игри.»

«Хороводна, хороводна!

Я друсни, кобзарю!»

Влах удари — заиграха

всички на пазара.

Свят тресе се. «Давай, Гонта!»

«Давай, брат Максиме!

Да му друснем, да му друснем,

доде не загинем!»

«Ох, не гледайте, момчета,

че съм цял във дрипи;

на баща си съм се метнал

като него пипам.»

«Добре, брате! Честна дума!»

«По-живо, Максиме!»

«Ха сега де!»

«Всички като мен правете:

всякакви моми любете —

и попови щерки мазни,

и мужишки щерки разни.»

Скачат всички, а Галайда,

клетото сираче,

настрана седи невесел,

тежко, горко плаче.

Ех, защо тъжи Галайда?

Със червен жупан е,

има злато, слава има,

но няма Оксана;

няма с кого да споделя

радостта, съдбата;

и ще ходи пак, ще скита

самин по земята.

Той тъгува, а не знае,

че отвъд реката

седи милата Оксана

в панските палати —

с тези същи ляхи, дето

баща й убиха,

а сега зад зидовете

в страх се притаиха.

Седи милата Оксана,

изтръпнала, бледа,

към Лисянка, цяла в огън,

непрестанно гледа

и си мисли, и си шепне:

«Де си, мой Ярема?»

А не знай, че недалече

във същото време

той за нея все си мисли,

дето седне, стане,

и я търси, и зове я:

«Къде си, Оксано?»

И тъгува... А от дола

някой се промъква

във казашки дрехи.

«Кой си?» Замръзна човекът.

«Кой си?» — пита го Галайда

и не му се трае.

«Свръзка съм на пана Гонта,

но той там играе...

Та го чакам...»

«Сега, Лейба, друго ще дочакаш!»

«Пази Боже! Какъв Лейба?

Виж ме — хайдамака!

На, копейката... На, виж я...

Нима ти не знаеш!»

«Зная, зная» — и ножа му

във нощта сияе.

«Казвай бърже, мръсно куче,

къде е Оксана?» И замахна.

«Пази Боже! ...

В палата... у пана...

цяла в злато...»

«В миг спаси я,

чуваш ли, спаси я!»

«Добре, добре!... Виж какъв си...

виж какви сте вие...

Чакай, чакай де — отивам!

Пар? ще играе,

но ще я измъкна, после...»

«Добре, добре, зная.

Хайде, бързай!»

«Ей сегичка! Гонта забавлявай

до среднощ, а после...

после — какво ще да прави!....

А къде да я откарам?»

«В Лебедин. И живо!»

«Мигом, мигом...»

И Галайда при Гонта отива...

Железняк кобзата взима:

«Поиграй, кобзарю,

аз ще свиря.»