Шрифт:
Къде да се скрия?...» Тъй Гонта крещя,
по Уман търчейки... А както бе вчера —
казаците маси поставят в кръвта
и пир сред пазара оглася нощта...
Възмездие сетно и сетна вечеря!
«Гуляйте, дечица! На всички страни —
колете и пийте, доде душа иска! —
Максим се провиква. — Я, старче, друсни
такава една, че море да заплиска
и мойте момчета да тропнат на воля.»
И почна старикът:
«Ех, баща ми е кръчмар,
обущар;
мама е предачка,
тъкачка;
мойте братя — кой кат нас! —
в тъмен час
от зелената дъбрава
докараха крава
и мъниста...
Кой е като мене,
като Христя!
На роклята — лист до лист,
а ботушките — подковани.
Стана сутрин рано,
кича се с мъниста,
па кравата напоя,
издоя,
па с момците постоя,
постоя,»
«Е-ха, ей, момчета,
вий вратата заключете,
а ти, старо, не тъжи,
а до мен се приближи!»
Всички пеят и пируват.
А Гонта къде е?
Що с казаците не пие,
не пие, не пее?
До това ли му е нему!
Той децата жали
и тъгува...
А кой е тоз
в черно наметало,
дето ходи по пазара,
сякаш търси нещо?
Ето — спира... Ето — рови...
После се навежда
и два малки трупа детски
вдига... по пазара
през убитите прекрачва,
скрива се в пожара
зад черквата... Кой е този?
Гонта, мили Боже —
носи своите дечица,
в гроб да ги положи,
та телцата малки, нежни
да не ръфат псета...
Той по улиците тъмни
се промъква клети —
никой, никой да не види
де ще ги зарови,
как децата ще оплаче
със сълзи сурови.
Той в полето ги изнесе,
от пътя далече,
с ножа гроб им той копае.
Грей Уман таз вечер
и на Гонта ярко свети,
на децата свети.
А те сякаш спят във дрехи...
Защо тръпнеш, клети?
Ни крадеш ти, ни имане
криеш във земята,
а трепериш... Вик се носи
далеч в тишината —
него викат, него търсят.
Не чуе, дълбае.
Сред степите на децата
дом дълбок копае.
Изкопа го... Взе телцата...
сложи ги в земята.
Не поглежда, сякаш чува:
«Не сме ляхи, тате...»
Па из джеба си извади
кърпа от коприна,
целуна ги, прекръсти ги,
покри ги двамина
и направи крачка...
Но се върна и отметна
кърпата... Той плаче:
«Деца мои, деца мои!
Вижте Украина —
вий за нея загинахте
и аз ще загина.
А кой мен ще ме зарие?
По чужди полета
кой за мене ще заплаче?
Съдбо моя клета!
Какво стори ти със мене?
Що деца ми даде?
Защо по-рано душата
ти не ми извади?
Щяха те да ме погребват,
а не аз децата.»
Па целуна ги, покри ги,
сложи ги в земята.
«Спете кротко, деца мои,
във земята черна.
От човешки гроб лиши ви
майка ви неверна.
Спете, мили, и във рая
Господа молете —
нека той да ме накаже
за вас, мои клети,
за греха велик, що сторих.
Мили мъченици!
Простете ми... Прощавам ви,
че сте католици.»
Па зари ги и с чимове
той покри земята —
да не знае никой де са
на Гонта децата.
«Почивайте, чакайте ме.
Свърши се и мойта.
Аз живота ви скъсих, но
скоро сам ще дойда.
Мене кой ще ме зарие,
кой ще потъгува?
Хайдамаците... Последен
път ще попирувам! ...»
Върви Гонта. Ту се спъне,
ту се олюлее.
Грей пожарът. Гонта гледа...
па взе да се смее...
Страшно, страшно се усмихва,
в пушека той влезна.
И се скри... И ето — вече
във дима изчезна.
Епилог
Отдавна туй време далечно отмина,