вече преминават.

Той едно момче попита!

«Ктитора убили,

казват...» — «Ами! Татко рече»

че го изгорили

и отмъкнали Оксана

проклетите ляхи.

Ктитора на гробищата

вчера го опяха.»

Пусна повода Ярема,

свят му се замая.

«Защо вчера не загинах,

преди да узная?

А днес, ако падна в боя,

от гроба ще стана,

враговете да убивам»

Къде си, Оксана?»

Млъкна той и затъгува,

къса се душата.

Тежко е на сиромаха

да свикне с бедата.

Стигна своите. И ето —

Боровицки хутор.

Тлее кръчмата, а Лейба

изчезнал нечуто.

И Ярема се усмихна

мрачно, с мъка жива,

Пред евреина до вчера

тука гръб превива...

И му стана жал, че вече

свърши се бедата.

Хайдамаците от пътя

свърнаха в гората.

Настигнаха малко момче,

в кръпки цяло, босо,

със торба на рамо.

«Ей, ти,

я почакай, просяк!»

«Аз не съм ти просяк, пане,

аз съм хайдамака.»

Железняк се смее звънко:

«Вижте го хлапака!

Откъде си?»

« Кириловец.»

«Знаеш ли Будица?

С езеро на края?»

«Зная, пане, аз селото,

езерото зная —

ей оттука преминете —

и до него право.»

«Ами срещал ли си ляхи?»

«Няма ги тъдява.

А до вчера беше пълно.

Венци не светихме —

не дадоха вражи ляхи.

Затова ги бихме!

И ний с тате, с ножовете...

А мама е болна,

иначе тя...»

«Добре, момко.

За словата волни —

на, вземи... Па не губи я!»

Жълтицата светла

взе момчето: «Благодаря.»

«След мене, момчета!

Само тихо! Ей, Галайда,

я ела тук, мили.

Във горичката край хълма

ляхите са скрили

своето имане. Кажи

на момците — всички,

щом пристигнем, да обкръжат

малката горичка...»

Обкръжиха те гората.

Гледат — никой няма.

«О! Момчета, погледнете —

берекет голям е.

Какви круши само зреят...»

Брулете ги, мили!»

И покапаха отгоре,

като круши гнили,

ляхите-конфедерати.

Сбраха ги момците,

потърсиха, намериха

имането скрито

и подкараха ги бърже —

бърже пред конете:

те подкараха да съдят

ляхите проклети

във Лисянка...

Мръкваше се. А Лисянка

светна надалече:

Железняк и Гонта палят

лулите си вече.

Тъй лули да палят даже

в ада не умеят.

И тече надолу Тикич,

от кръв червенее —

от кръв полска и еврейска.

А покрай реката —

и колиби, и палати

горят — че съдбата

не щади големи, малки.

А насред пазара

викат Железняк и Гонта:

«Враговете стари

бийте, та да се покаят!»

И момците бият.

Един моли, друг проклина,

трети плачат, вият.

Други пък се изповядат

пред трупа на брата,

мъртъв вече... Няма милост

страшната разплата!

Не признава, не прощава

и на хубавица.

И тече кръвта червена

вред като водица.

Не остана тук ни старец,

ни дете — загина

всичко полско и еврейско

в тая зла година.

А гори, гори Лисянка,

бушува пожара,

все по-яростно, по-страшно

в нощта се разгаря,

облаците чак достига,

надалече свети.

А Галайда едно знае:

«Смърт на зверовете!»

Мъртвите със нож пробожда,

беси ги, гори ги.

«Малко, малко кръв проляхме,

на мен ми не стига!

Ни един-единствен лях тук

жив да не остане...

Море кръв да се пролее...

Оксано! Оксано!

Де си?» — вика и се

хвърля в огъня, в пожара.

Хайдамаците в туй време

бърже на пазара

мъкнат маси, слагат гозби —

та докато свети, да вечерят...

«Яжте, пийте,