ще го найдеш... Ако ли не...

Момци, на конете!»

Наш Ярема кон получи

и в тоз миг честито

усмихна се, огледа се

и изтри сълзите.

На заставата се спряха —

виж, гори Черкаси.

«Всички ли сте?»

«Всички, тато

«Хайде!»

И разля се

из горите покрай Днепър

войската казашка.

А след тях и Влах, кобзарят,

тътри на опашката

с кончето си и им пее —

песента една е:

«Хайдамаци, хайдамаци,

Железняк гуляе.»

Заминаха... А Черкаси

в пламъци сияе.

Никой го и не поглежда —

смеят се, ругаят

ляхите и разговарят

или слушат Влаха.

Язди Железняк пред всички»

накривил папаха.

Язди си, не разговаря,

смуче си лулата.

А след него, ням, Ярема...

И нито гората,

ни небето, нито Днепър,

блеснал в равнината,

нито щастието, хора,

нито пък бедата

той не вижда и не чува...

Бавно конят крачи.

На Ярема му е тежко,

тежко, но не плаче.

Не, не плаче — змия люта

изпива сълзите

и души го, и го мъчи,

и къса гърдите.

«Ой, сълзи, сълзици дребни!

Защо не течете?

Мъката ми от сърцето

вие отвлечете...

Днепър няма да ми стигне,

мъка да излея...

Ой, Оксано, мъко моя!

Как ще се живее?

Де си ти сега, Оксано,

моя сиротино?

Може би далеч оттука

в тоя час тя гине

и съдбата си проклина

моята Оксана,

може би у пановете

плаче, окована,

и за мене си припомня,

спомня си Олшана

и ме вика: «Сърце мое,

прегърни Оксана!

Прегърни ме, мой соколе,

притисни ме здраво,

нека ляхите проклети

да се подиграват...

Вие вятър и извива

тополата клета.

И момичето се свива —

накъде късмета

духне го... Ще потъгува,

ще забрави... Може

да склони, да стане пани...

А ляхът... «Ох, Боже!

Като искаш, накажи ме,

в пъкъла хвърли ме,

нека гръм връз мен да падне,

ала съжали ме —

тая мъка ми не пращай —

ще тресне сърцето...

Ох, Оксано! Съдбо моя,

сърце мое клето!

Де се дяна, де изчезна?...»

Рукнаха сълзите,

потекоха дребни-дребни,

сякаш заваляха...

Железняк ръка издигна

и всички се спряха:-

«Умориха се конете,

Хайде към гората,

че се съмва...» И се скриха

бърже в тъмнината.

Слънцето изгря. Украйна

все още гореше.

Тук-там криеха се ляхи.

А в селата беше

просто страшно: по бесила

магнати висяха,

простите пък на камари

натрупани бяха.

А от врани долетели

чер е небосклона —

спускат се, кълват очите...»

Никой ги не гони —

кучетата и децата

са сами в селата,

че жените, взели вили,

хванаха гората.

Ей такава страшна беше

цяла Украина.

Същи пъкъл... А за какво,

защо хора гинат?

От един баща деца са —

в мир да си живеят.

Не, не могат. Трябва кърви

братски да се леят,

че завиждат, че у брата

къщата е пълна,

че богат е, че си има

и жито, и вълна.

«Смърт на брата!» — и се вдигат,

брат убива брата.

Свърши всичко... Не, не свърши —

остават децата.

В сълзи раснат и порастват —

върти се чекръка —

и се вдигат... И кръв за кръв,

и мъка за мъка!

Кой виновен е, че в братски

кърви са ръцете

ни славянски? Езуитите,

ксендзите проклети!

Шетат волни хайдамаци

по гори, полета,

язди с тях и наш Галайда,

с мъка на сърцето.

Преминаха Вороновка,

Вербовка; в Олшана

пристигнаха... «Да питам ли

тука за Оксана?

Няма никого да питам,

да не се издавам.»

А в туй време и Олшана