Шрифт:
те у мен еднички нямат брой и чет.
Щастие ти мое, де изчезна ти?
Долети обратно, с шепи да те гребна,
поне присъни се, че не ми се спи...
Извинете ме! Напразно,
зная, се оплаквам.
Но кому ли, хора, злата
участ не дотяга?
Може би пак ще се срещнем —
знам, светът голям е, —
доде крача след Ярема...
А може би няма...
Лошо, хора, вредом лошо,
никаква надежда:
накъдето вей ветрецът,
натам се навеждай
и мълчи, и се усмихвай,
та да не узнаят
туй, що криеш във сърцето —
да не те ласкаят.
Хорска ласка... Да я знаят
тез, що са с късмет, а
не дай Бог да се присъни
на сирака клети...
Тежко ми е да говоря,
да мълча не мога.
Лейте се, сълзици-думи:
слънцето на Бога
не ви суши. Ще споделям
аз поне сълзите —
но не с братец, не с сестрица,
ами със стените
във чужбина... А пък сега
в кръчмата ще ида,
ще се върна, та що прави
чифутът да видя.
Разтреперан, с пищни пръсти
той брои парите
и ги крие... А в леглото —
там, полуоткрита,
дъщеря му лежи, сякаш
цветенце в гората...
Нощницата — разкопчана,
пъшка и се мята...
Душно й е... Нещо тихо
шепне си сама тя.
Тежко, тежко й е, видно,,
сама на кревата...
Неизказано красива
младата жена е...
Старият брои парите,
а — в същата стая —
старата лежи на пода,
хърка под юргана.
А Ярема? Той замина
вече за Олшана.
Конфедерати
«Ей, евреино, отваряй!»
«Троши проклетата врата!»
«Мошеник е, мошеник старият.
Кърти вратата!»
«Господа,
една минутка...»
«Бий с камшика
свинята стара, да не вика!»
«Със нас ли ще се подиграваш ти?»
«Кой, аз ли? Господи помилуй!...»
«Кърти, полковнико, кърти...»
Под напора на бясна сила
вратата литва... И завчас камшика
свирва с люта страст...
«Здравей, чифут, здравей, свиня,
здравей, кучи сине!»
И го шибат. Той се свива,
прави път да минат:
«Добре дошли, ваша светлост.
По какъв ли случай?»
«На ти още... още... Стига!
Здравей, сине кучи!
А къде е дъщерята?»
«Ох, умря, горката...»
«Лъжеш, Юдо! — Пак го бият, —
Де е дъщерята?»
«Ой, панове, гълъбчета,
умря тя и даже...»
«Лъжеш, мръсник!» — «Ако лъжа,
Бог да ме накаже!»
«Не Бог, ние. Хайде, казвай!»
«Защо да я крия,
ако беше жива? Нека
Бог да ме убие...»
«Ха-ха!... Дяволът неверен
служи литургия...
Прекръсти се!»
«Как се прави?
«Ще покажем ние» —
и полякът се прекръсти,
а след него — Юда.
«Браво, браво! Кръстихме те.
Е, за това чудо
ще ни черпиш, ваша милост.
Чуваш ли, говедо?»
«Ей сега, ясновелможни!»
И реват победно
пановете, пият, плюскат.
Някой там провлича:
«Еще Польска не згинела!»
А кръчмарят тича
час по час до свойта изба.
«Живо, Лейба, живо!»
«Ей сега, ясновелможни.» —
И Лейба налива.
«Де ти е цимбала? Свири!»
Кръчмата трепери —
краковяк, мазурка, буен
валс гърми и мерят
своите сили пановете,
сякаш вие буря.
А кръчмарят лицемери:
«Ех, шляхтека натура!»
«Стига вече... Пей, чифуто!»
«Ох, не мога, грешния...»
«Я да пееш, сукин сине!»
«Каква да е? Смешна?...
Ой, живяла Гандзя,
крива и саката,
кръстела се,
говорила:
болят я краката.
На работа не ходила,
а подир момците
и тихичко, и лекичко
тъпчела тревите...»
«Стига тази! Схизматици
веселят се с нея.»
«А коя да ви изкарам?»