Стен проследи как изчезват зад буреносните облаци. Много добре. Много добре, помисли си той. По-добре от Кавит.

А сега да видим дали ще успеем да се спасим.

Дъждът се сипеше на талази, усилван от вятъра, а гръмотевиците трещяха сред воя на вихъра на Площада на Каканите.

Синд лежеше зад едно стълбище без да обръща внимание на локвата, в която лежеше — локва с пурпурен цвят от изтичащата кръв на гвардееца до нея.

Пушката й лежеше наблизо.

Снайперисткото оръжие не беше полезно в случая. В другия край на площада, осеян с разбити гравилихтери и верижни машини, които горяха въпреки дъжда, силите на конфедерацията се подготвяха за поредното нападение.

Беше минало време. Колко точно, тя нямаше представа.

Враговете се бяха прегрупирали и нападнаха.

Първо се бяха опитали с бронирани машини — но гвардейци с противотанкови оръжия, разположени по горните етажи на двореца, ги покосиха.

После бързите гравилихтери полетяха напред в опит да пробият изтъняващите редици на гвардейците. Бяха отблъснати.

Последваха вълни от пехотни атаки. Мъже и жени, които маршируваха гордо в стегнати редици под убийствения огън.

Те умряха, но същото се случи и с имперската гвардия.

Беше видяла Алекс да ругае и да слага импровизирана превръзка върху кървава, макар и повърхностна рана от шрапнел на крака си, преди да се отдаде отново на сражението. Ото също беше ударен. Но след като раната му беше превързана, той се върна към редиците като наблюдател за минохвъргачния екип на гвардията.

Синд се зачуди дали могат да устоят още една, две или три атаки, преди вълната да ги помете.

Не бяха имали никаква възможност да се изтеглят и да се отправят към „Виктори“, стига корабът все още да беше на мястото си.

Стен залегна до нея.

И двамата бяха мрачни. Окървавени, но поне кръвта не беше тяхна. Очите им проблясваха гневно.

— Е?

— Останали са ми два снаряда, шефе.

— Ето. — Стен й подаде още един пълнител с АМ2 снаряди.

— Бъди мелодраматичен — предложи тя. — Целуни ме.

Изражението на Стен стана озадачено, той понечи да се подчини, после се дръпна назад при звука на:

— Проклет да съм. Погледни!

Този път атаката беше комбинирана — от пехота и бронирани машини.

И начело на водещата машина се намираше…

Синд сграбчи екзотичната си пушка и се взря. Видя хубавото лице и сребърната коса.

— Той е! Искаш ли привилегията?

— Давай. Стигат ми толкова забави за днес.

Мъжът върху верижната машина беше генерал Даул. Синд предположи, че е сметнал тази атака за решаваща и е избрал да я предвожда лично.

Смело.

Смело, но глупаво, заключи Синд, докато натискаше спусъка и снарядът АМ2 разкъса гръдния кош на генерала на парчета.

— Благодаря — каза Стен.

Синд се протегна към уилигъна. Смъртта на водача им дори не беше забелязана от прииждащите войници.

Вълна след вълна те се изсипваха на площада. Синд насочи дулото към редиците им, после реши да ги изчака да се приближат.

Вдигна глава, за да види по-добре — и очите й се разшириха.

— Джамчид и Холерик — прошепна тя с глас, изпълнен с богобоязън, докато призоваваше боговете на Бор. — Сарла и Лараз.

Спускащ се над покривите, гърчещ се като голяма черна змия, идваше циклон, който поглъщаше всичко по пътя си. И зад първият фуниевиден облак… още един. Един… два… Синд преброи шест, които се извиваха напред и назад като бедра на гигантски танцьор, докато приближаваха.

Стен си спомни „да убие хиляда души за четиридесет минути… да прекара сламка през наковалня… да захвърли четири тактически кораба… на половин километър разстояние…“

Торнадата подеха отломките, докато се приближаваха. Покрив. Барака. Гравислед. Личен кораб. Паднал тактически кораб. Мъж. Завъртя ги, унищожи ги, смаза ги така, че да не могат да бъдат разпознати, а после ги използва като оръжия.

Ушите на Синд писнаха и тя преглътна.

Ревът беше по-силен от огнестрелен залп и алтайските войски замряха. Обърнаха се и видяха циклоните.

После първият вихър достигна Площада на Каканите.

Засмука войниците и оръжията им като прахосмукачка. Вдигна ги и ги захвърли встрани.

Стен се изправи. Крещеше. Никой не го чу.

Махна с ръка назад. Назад — към „Виктори“.

Второ торнадо нахлу на площада. И двата фуниевидни облака се извиваха и въртяха, сякаш не бяха сигурни накъде да продължат.

Имперските войници побягнаха пред този нов демон, срещу който никой не беше и помислял, че ще се изправи.

Но не изпаднаха в паника. Бягаха — но бавно, за да помагат на контузените и ранените. Носеха или оръжията си, или носилки.